Случка от днес (или, за да сме честни, от вчера)

Прибрах се късно. Когато легнах в леглото си не заспах веднага. Не ми се спеше и се зачетох в една книга. Надявах се да ме преспи.

Успя! Заспал съм.
На сутринта отворих очи. Чувствах, че съм се успал. За да не се убедя в това, упорито отказвах да стана от леглото и да погледна часа на телефона си.

Неделя е!
Човек може да поспи в Неделя без непременно съвестта да го гризе*.
Когато повече наистина не ми се лежеше, станах.
Телефона ми показваше 8:24.

"Ех, че е рано!"

Направих си кафе (нес).
Докато го пиех, четях ксерокопирани листя - все пак, работа трябва да свърша.
И докато четях дочух камбаните.

"Неделя е!
Ще взема да отида на църква."

Изкъпах се, облякох се и дори взех няколко монети, които да подам на господина със сакото, когато мине покрай мен, за да събира дареното.

По пътя си намерих фас от джойнт изпушен на половина. Прибрах в джоба си другата половина.

В църквата стоях сам на пейката.
Слушах службата и гледах какво правят другите. Правех го и аз.
Мислех си.

Докато се бях замислил, всички започнаха да се поздравяват.
Поздравих седящите пред мен три жени. Тази, на която до този момент виждях само косата (къдрава, вързана на малък кок) се оказа много по-състарена от представите ми.

Обърнах се и поздравих жената, която стоеше отзад. До нея седеше мъжът й. Той гледаше някъде другаде и аз се обърнах напред без да го поздравя.

Усетих как някой ме потупва (с леко настояване?) някъде под плешката. Обърнах се и видях детето им, което държеше да не бъде пропуснато. След него поздравих и мъжа.

Докато се поздравяват хората се усмихват.

Наредих се да получа от хляба за причастието.
Върнах се обратно на пейкат дъвчейки тялото христово.

Очите ми се бяха насълзили.
Обхвана ме гордост от този факт.
Спряха да сълзят.

Четох до вечерта.
Изпуших фаса.
Написах това.

------------------------------------------------------------
* "Съботата е направена за човека, а не човека за съботата" (Марко 2:27)