Само за флойдовските другари

Скъпи приятели,


следващите редове са посветени на Пинк Флойд. В този смисъл, ако Пинк Флойд не е вашето вътрешно изживяване на света, не ги четете (редовете), ще си загубите времето с един глупав текст, чието съществуване няма да разберете.

"Пинк Флойд винаги е бил самотно изживяване за теб" - утешавах мислено себе си докато обикалях Хелредоме за да стигна до входа, от който трябваше да вляза.

Отвътре, Хелредоме бе много по-голям от колкото изглеждаше отвън. Но докато го обикалях все още не знаех това. Отвън, изглеждаше просто един голям Хелредоме.

Да обикаляш Хелредоме, за да си търсиш входа и да се изправиш пред "Стената" на Роджър Уотърс не е неприятно занимание.

"Е, ама не е Пинк Флойд, нали?" - изкочи от някъде дяволчето Фют.

"И това е добре!" - не му останах длъжен.

И наистина не беше зле. Заедно с мен обикаляха стотици хора. Едни вървяха в моята посока, а други срещу мен. И всеки от нас търсеше входа си, за да влезе в Хелредоме.

И когато влязох най-накрая разбрах, че не знам какво да очаквам.

Пинк Флойд е самотно преживяване, а аз се намирах на стадион, превърнат в гигантска зала.

"Хиляди, Маса, Народ",
                             както бе рекъл поетът.

И сред тази маса - Аз! - и никой друг.

Там, в този момент, ми залипсвахте всички вие, приятелите.

Но да не изпадам в сантименталности - Аз - се намираше пред Стената!

Грандиозно!

Но да не прекаляваме и с помпозността.

Мястото, на което седнах, бе забележително с едно - намирах се на самата граница. От ляво бяха хората, а от дясно - празните седалки. Претъпканият стадион завършваше с мен.

"На ръба на човечеството" - демонстрирах черното си чувство да хумор.

В този смисъл, падах се бая в страни от центъра на събитията.

Около мен - пенсионери.

Това, да призная, малко ме подтисна. Все не съм си представял, че ще гледам "Стената" на живо, ама че ще я гледам заобиколен от пенсионери, съвсем не си го бях представял.

И все пак, беше ми хубаво.

Това бе човешкия разказ за моето посещение на концерта „Стената” на Роджър Уотърс на 8-ми Април 2011 в холандския град Арнем (Arnhem), стадионът-залата Хелредоме

Нечовешкият анализ на преживяното следва от тук на сетне.

Мисля, ние, почитателите на Пинк Флойд, в крайна сметка получихме извинението, което така дълго чакахме. Защото (да си признаем честно), на никой от нас не му беше приятно, като си мисли за тях, да се сеща за съдебни процеси, права върху име, и да отговаря на въпроси "Ама Пинк Флойд без Роджър Уотърс, Пинк Флойд ли?" или „Роджър Уотърс без Пинк Флойд, какво е?”, и подобен род неща, от които никой няма нужда; защото тяхното разделение раздели и нас на такива симпатизиращи на Дейвид, и на такива симпатизиращи на Роджър. А, по дяволите, как може да се раздели Роджър от Дейвид?!

Ето затова имахме нужда от извинението им.

И бе красиво да видим, че тези хора - Роджър, Рик, Давид и Ник с възрастта помъдряха, а не оглупяха; защото, нека да си признаем, мъдрост е почерпил всеки от нас от музиката им. Глупост в нея нямаше.

Простиха си глупостите и затова им простихме и ние.
Извинението е прието.

Стига талкова за тях. Да поговорим за "Стената".

Стената се оказа изключително интерактивно щоу. В смисъл, не толкова на градниозни визии (макар, че и тях си ги биваше), а като игра с публиката. През цялото време тя бе въвличана в ставащото на сцената.

Моята позиция на най-евтини билети, например, първа загуби възможността да вижда какво става на сцената. Някъде около Mother, стената напълно закриваше гледката ми към Роджър. И тук някъде, усетих как в дясно от мен, на празния стол се настани стария философ Лъ Жа, който се усмихна и ми каза:

"Виждащ ли какво е Стената. Бедняците оставата извън нея. А най-бедните - първи!"

"Хм, най-бедните въобще не са в залата, глупако!" - не му останах длъжен.

Откритието обаче бе забележително! В смисъл, не че бедните са най-преебани, а безумната искреност на това произведение на Уотърс. Никога, до този момент не бях осъзнавал така ясно, че "Стената" е пълното му събличане - болезнена откровенност, която рядко се случва (което, като се замислим, е страшен мозъчен въртел - събличане съпроводено със Стена, която ни пречи да го видим).

И тук е моментът да кажа, че The Wall никога не е бил любимият ми Пинк Флойд албум, но за сметка на това е любимият ми албум на Уотърс. От първите си години на почитател съм имал усещането, че този албум е унищожил Флойд.

И все пак, тук, седнал в Хелредоме, видях че това жестоко, не-човешко саморазрушително его, наречено Роджър Уотърс е създало величието на изживяването наречено Пинк Флойд. Без съмнение, Дейвид бе усещането за красота в Флойд, онази нежност, която само ние, флойдовските другари разбираме. Роджър, обаче е безкомпромисната помпозност, която направи красотата забележима до крайна степен.

И тук се замислих, че колкото повече остарявам, толкова повече разбирам Стената.

А Роджър се беше постарал да разберем това, което ни бе обягнало преди 30 години. И като го гледах, виждах едно непораснало дете на 70, което с кеф сочеше с пръст бутафорната марионетка на учителя; измъчваше се с въпроса, дали да вярва на правителството; питаше дали има някой от вън; даваше ни заповеди да се пляскаме с ръце и да се забавляваме, докато на стената разстрелваха хора; стреляше по нас с автомат и крещеше, че всички го заслужаваме; беше вцепенен в удобството си; пееше в пияски делириум на жена си да него напуска и... така искрено ни се радваше.

Този човек с годините бе станал мъдрец, ако и да бе останал дете.

„Плачеш ли?” – усмихна се седналия до мен Лъ Жа.

„Да” – отвърнах аз.

Понякога възрастните плачат защото са щастливи – казах тези дни на дъщеря си.

Никой не влиза в рая без да плаче – каза Беатриче на Данте.

И аз наистина бях там - в онзи ъгъл, на границата между хората и седалките, сам самичък, свил се в една пластмасова седалка в гигантския Хелредоме (който от вътре изглеждаше по-голям от колкото от вън)
 - и се заливах от щастие.




П.П.

Този текст бе започнат преди повече от месец и заебан.


Днес видях, че в Лондон на 12-ти май, двамата с Дейвид са изпълнили Comfortably Numb (а после към тях се е присъединил и Ник) и отново им благодарих, че в старостта си помъдряха, а не оглупяха. Знам, че това не е най-доброто изпълнение на тази песен. Дейвид е правил това соло пъти по-добре, в един момент обърква текста, но като се замисля само как е избухнала залата при появяването му си помислих: Боже и Гилмор е човек!

 Е не ми даде великото щастие да видя точно това, но както и да е - Реших, че времето на този текст е дошло.