ПРОТЕСТ

Не знам, може да съм участвал в някакъв обществен протест преди 1989г., но признавам… не помня.

Моят първи протест беше на 18 ноември 1989г.

Отидох до площада пред църквата „Александър Невски” с тролейбус № 9. Бях го взел от спирка Ручей, която тогава беше сравнително близо от нас. Отидох сам.

После се оказа, че цялото семейство – баща ми, майка ми и сестра ми – е било на протеста; но така се случи, че всеки от нас бе отишъл сам. Днес се чудя, дали фактът на това самотно наблюдение върху хората около мен – плакатите които вдигаха; лозунгите, които викаха; речите, които слушаха – и пълната ми неподготвеност за всичко, което видях – та, днес се чудя дали това, в крайна сметка, не причини странната визия за политическия свят, която имам от тогава на сетне.

Хареса ми да бъда на протест. Скандираш, заедно с всички останали, най-остроумните лафове, които тълпата подхваща. Викахме:

Из-бо-ри! Из-бо-ри!

Сво-бо-да! Сво-бо-да!

Де-мо-кра-ция!

Но помня тягостното впечатление, което ми направи един рефрен от песен, която някакъв човек с китара пееше на входа на църквата, преди ораторите да започнат:

„Свободата, брат/ е нещо относително. / Свободата, брат/ е нещо приблизително.”

Плакати всякакви – карикатури на Тодор Живков; имена на неизвестни организации; цели политически трактати – но в главата ми се е впил образа на един дядо, облечен по „селски” (или поне така го виждаше онзи 13 годишен младеж, който бе авторът на тези редове), държащ някакъв кадастрон, на който пишеше: „Върнете ни земята в реални граници!”. Дори не можех да разбера за какво говори!

Но бях „За”. 

Бях за всичко, което предлагаха. Всичко ми изглеждаше възможно.

Днес си мисля, дали тази странна позитивност  не бе резултат от комунистическото ми възпитание? Като пионер, по време на отрядни и всякакви други събрания, аз гласувах винаги „За”-това, което ми предлагаха от трибуната.

Та и на този първи протест аз гласувах „За”.

Но видях и страшното лице на тълпата (която е необходима за всеки уважаващ себе си протест).

По едно време, сред цялата весела позитивност облъхваща ме от всякъде, пред микрофоните излезе един човек; и започна да говори за Възродителния процес и за имената на турците; и за стореното зло.  А всички останали настръхнаха. Чу се дюдюкане, а после първите освирквания започнаха. Накрая всички ревнаха в купом да си ходи. И аз виках „У-у-у-у-у-у-у-у!”, но се чудих защо. Най-логичен ми се видя един мъж по-напред, който крещеше: „Как не те е срам пред храма, бе!”.

Днес си мисля, че може би преходът ни щеше да бъде друг, ако тогава, другите оратори от сцената, му се бяха притекли на помощ срещу нас. Но станалото – станало, човека спря да говори, а ние продължихме протеста си.

Участвам в протести от тогава.

Участвах, един-два пъти, дори и на протестите през 1997г., но  честно казано не се изпълвах с възторг. Цинично отбелязвах, как уличните барикади спират гражданите и колите им, но пропускаха безпроблемно полицейските автомобили. „Ами че те така могат да спасят цяло правителство от сваляне!” – мисля си саркастично днес.

Разбира се, никога няма да забравя, най-добрия си протест. Тогава на доматен митинг метнах тиква по парламента – няма по-пречистващо изживяване.

Та, относно днешните протести, другари!

Безсмислените протести никога не водят до очакваните резултати. Понякога е добре, протеста да спре и да помислим.

Протеста е велика сила, която може да се ползва за конкретни цели. 

Нека днешните протести не повтарят младежките ни февруарски грешки. Приемете, че през февруари 2013 просто се учихме да излезем на улицата; приемете, че днешните протести ни научиха че можем да постигаме ясна и конкретна задача – конкретно, свалихме Деян Пеевски. Нека продължението на тези протести си постави една ясна и конкретна задача – да не позволим на Деян Пеевски да заеме обратно депутатското си място. И след като постигнем тази цел, нека спрем и да почнем да гледаме правителството си – готови, всеки един момент, заподозрели някаква гнус, да излезем отново.

Не бързайте да сваляте правителството. Няма да намерите нито едно правителство, ТАКА НАСРАНО и ТАКА ЛЕСНО ЗА СВАЛЯНЕ – а това е ценност, от която всеки Народ е длъжен да се възползва.



П.П.
Вероятно от пионерско време намразихме трибуните. Но приемете, че без трибуна не може.

Променете значението на трибуната. На нея не стоят най-умните, най-знаещите и най-можещите. Не, тяхната задача е проста и велика - да насочват оратора, когато твърде много започне да се отклонява от темата, за да продължи разговора помежду ни.

Най-великото предимство, което имаме като народ е езикът ни. Той е така малък, толкова неизвестнен и толкова рядък, че можем да говорим само помежду си. Ако не предаваме сами нещата, които си говорим, ние сме една голяма Terra incognita, а никой не е победил тази земя.