…и там останаха Аятоласите

Метафизична писаница по най-най нова история на България в световен контекст.

Ще ми се да не започвам това писание с обичайните оплаквания за съдбата на българския народ.

Ще ми се да започна с два трагични образа в българската история - Симеон Сакскуборготски, наричан за просто Царят и Иван Костов, наричан понякога и новият Стамболов.

Стамболов и Сакскуборгота.

Казват, историята се повтаряла – един път като трагедия, а втория – като фарс. Никога не съм разбирал какво означава това.

Стамболов и Сакскуборгота, Сакскуборгота и Костов.

Дали понякога Костов си мисли: „Най-голямата ми грешка е, че докарах Царя в България…“?

Тъй! Не знам кой докара Царя в България, но помня – преди него беше Костов. Някъде там, когато си предаваха властта един на друг, беше започнало да умира политическото у нас. 

Как умря политическото у нас?

Спорът между БСП и СДС беше почнал да омръзва на народа ни. И всички радостно подскачахме, че дойде Царя и сложи края и на това иго. Стига с тези сини и червени. Ура! за традицията.  Ура! и за младите. Ура! и за технократите, с които царя дойде да донесе ред.

Технократите не гледат на света политически – те гледат технократски[1]. Нашата технокрацията, разбира се, беше като нашата аристокрация – малко или много измислена. И аристократи и технократи, бяха все приближени на Царя Куборгота.

Днес всички знаем – той, Царят, дойде да си вземе горите! Но не, Царят не дойде с мисълта да си вземе горите. Кой го знае какво му беше в царската глава, когато възторжения народ български бе изпълнил Цариградско шосе, за да го посрещне през 1996 и то след като 101 интелектуални далматинци му бяха писало писмо, за да го поканят година преди това?! Царската глава е тежка като короната му. Много неща щукнаха от там, но като че основното, което изпълзя от нея за нашата историята бе Бойко Борисов, наричан просто Бойко.

Бойко, докато бе Министър-председател много искаше да осъвремени учебниците по История, та да се види и себе си написан там; но впървом ни бе представен от Царя, през 2001-ва, като технократ по сигурността. И вервайте ми, много сигурен човек излезе, този Бойко! Сигурен, че всичко е просто (а то, че просто излезе – и това е верно)![2]

И докато Царя министърпредседателствуваше, а ние се опивахме от техниките на Бойко като Главен секретар на вътрешните ни работи, оказа се, започнали сме да живеем във вълчи свят.

След  2003г. и войната срещу тероризма, Съединените американски щати, наричани за краткост САЩ, започнаха да губят своето монополно положение на безспорен лидер. Еднополюсният свят от времето на Президента Клинтън, наричан от други просто Бил, започна да се стопява. И оказа се! – вече дори не живеем в два полюса, а много играчи се появиха и всеки дърпа световната карта към себе си. 

Види се Фукояма съвсем е сбъркал, че сме живели в края на Историята[3]. Щяло му се е на Фукояма да е край, ама краят не биде. Край историята няма. 

Лятото свърши; задуха вятър; и на полето на съвременността лъхна полъх от непозната зима.

У нас пък със задоволство, през 2008г., гледахме как света го удря икономическата криза. Копелета мръсни дето сте така богати – на ви сега! –станете бедни!

Икономиката, глупако! – казваше същия този Бил. Обаче ние си казвахме, че сме малки, отделени от света и бурята ще ни отмине ако се снижим (то така ни учеше и др. Тодор Живков, наричан фамилиарно просто Тато).

И точно когато бурията започна да ни връхлита, доста от нас – оказа се - дължаха пари на банки. Тежко се живее на кредит, братя, особено ако трябва да го връщаш. А в криза да връщаш кредит – ‘ми че то това си е самата криза.

Де що остана препитание, всеки се впусна да се докопа до държавната софра, и да не изпуснат държавата бе въпрос на оцеляване за мнозина. И тъй, тройните технократи се овълчиха съвсем. И на хоризонта, да пази стадото,  се яви юначният образ на вече станалия кмет Бойко – големия пъдар .

Че на Борисов му хлопа дъската бе видно на всеки що-годе нормален. Но някой път Природата - какво прави не знам – ма вземе та пъхне в историята много идиоти на едно място.

Пак скачахме и се радвахме на задаващото се отмъщение.

Но идването на Бойко не беше като идването на Царя. А на технократите на Бойко съвсем започна да им липсва всякакъв аристократичен финес. 

Защото Бойко, разбира се, не беше сам! Освен куп пръхтящи лелки, до него неизменно стоеше лицето Цветан Цветанов, описван достатъчно и като Цв.Цв. И той го караше технократ! Дори сключи договор – консултации да дава. На кой ги е давал – казаха – не искало да се знае. Сигурно този, който ги е вземал много го е било срам, че акъл взимал от този дето всички се убедихме, че акъл няма. И акъл може и да не е взел, но пари със сигурност е дал. На кой е дал – той си знае.

Но Историята не свършва. Край няма Историята. 
Ново чудо ни чакаше.

Само ден, след като Президентът Първанов, наричан още и Гоце, напусна кабинета си на „Дондуков“, той се опита с гръм и трясък и на абордаж, да превземе тялото на Партията-Майка. 

Обаче ядец! Тоз посерко Станишев, дето сам го бе турил да му топли мястото на „Позитано“, за два мандата президентство взел че се окопал! Окопал се и не пуска – ни Първанов в партията, ни партията при Първанов.

И гледайте каква драма стана в Кърмилницата. Първанов поведе реакцията в нея. Промяната – видиш ли – в партията водел Първанов! 

Ей, нищо свежо не се появи през целия преход от тази партия, а когато се разцепи – реформатори се оказаха Първанов и Руменовците.

Той Първанката, нали специалист по история на БКП си пада, трябва най-добре да знае, сега широките или тесните социалисти представлява в БСП. Аз не знам, не съм специалист.

Те толкоз специалисти-технократи имаме в куп, а отговора на въпроса „Кой?“ никой не казва. 

Каква разлика от времето на предизборната кампания на Президента Стоянов, когато всички знаехме – „Той е!“ 

Колко да е той, той си знае! Че бая се изложи, ама кой пък не се изложи през тези зли години.

‘Щото междувременно, през 2014-та, светът се овълчи още повече. Война между Русия и Украйна; а на Запада започна да му се привижда Голямата мечка. И се сетиха Европейците, че от тоя див изток, мине – не мине половин хилядолетие все някоя неприятност се зададе.

У нас обаче някой хора, съвсем без насмешка, привидяха Николай Бареков (наричан просто Дудука) за следващ Премиер-министър.

Нешке, Нешке, дето нямаше грешка.
Какво намери Нешке в тази смешка.

Но сме още по-озлобели и върло огладнели и всеки гледа да се продаде. А после викаме – циганите си продавали децата; то някои душата си продават братя. Душата, дето някои викат, че я няма, но и за нещо което нямат гледат да вземат цена.

Но ей на – какъв кошмар! –на хоризонта се появява отново Бойко, но този път с патерици куцука (то от толкоз спорт, човек се контузва накрая) и на всички ни се привижда потъркващия ръце Доган.

Мустаци, соколи, банки и медии.

Дебело успяло момченце на мама.

И после политиката била мръсна работа. Че къде видяхте политика тука бе другари!? Политика няма тук. Има само мръсна работа. Политиката умря. И пак се сетете за онези два трагични образа, с които започна тази писаница.

 ***

Ех, братя братя! Щеше ми се да завърша по-позитивно отколкото започвах и затова ще ви дам съвет:

            Недейте връща Аятоласите, че и Аятоласите ни са като технократите – и те като аристократите; пак ще останем разочаровани! Занимавайте се с политика и не се срамувайте от това.

                              

---

[1] Доколко това също е политика е тема на друг разговор.

[2] А какво ли щеше да бъде, ако тогава вместо бе победил в народната любов не Бойко, а Емил Димитров, наричан и Ревизоро.

[3] То не че другия, Хънтингтън бе прав, но това пак е друга тема.