За Тони Петров

Колко странно са навързани нещата! Вчера си чатих с г-н Тони Петров и днес - хоп попадам на текст, който по някакъв начин е вързан проведения разговор (нали, дори когато чатят хората си говорят).

Както може би сте разбрали, тези дни се занимавам с Мислите на Паскал, така че ще ви позанимая с тях. Между другото, г-н Петров, ако, след като прочетете следващия цитат, не откриете общо между нашия разговор и него, причината може би се корени в седното: Всеки текст се чете и разбира в определен контекст. Котнекстът е състоянието днес, тук и сега. Състоянието днес е случващото се насложено върху случилото се. Всеки миг контекстът е уникален и неповторим. За всеки човек. Няма два еднакви прочита на един текст. Възможно е дори, сега когато преписвам текста, да не открия никаква връзка. Ще видим.

Самолюбие. - Същността на самолюбието и на човешкото аз е да обича само себе си и да мисли само за себе си. Но какво да стори човек? Не е в негова власт да предпазва любимия си обект от недостатъци и страдания: иска да бъде велик, а се вижда нищожен; иска да бъде щастлив, а се вижда нещастен; иска да бъде съвършен, а се вижда съвсем несъвършен; иска да бъде обичан и ценен от хората, а съзнава, че недостатъците му заслужават само отвръщение и презрение. Поради това противоречие у него възниква най-несправедливата и възможно най-престъпна страст; той започва да изпитва смъртна омраза към истината, която убедително изобличава слабостите му. Би желал да я унищожи и тъй като не може да посегне на нея самата, руши я, доколкото му се отдава, в собственото си съзнание и в съзнанието на околните; с други думи, той старателно скрива недъзите си от другите и от себе си и му е непоносимо не само когато му ги покажат, но и когато ги забележат.

Естествено неприятно е да си изпълнен с недостатъци, но още по-лоо е да ги имаш, а да не искаш да ги признаеш, защото тогава проявяваш още един: умишлена само измама. Не желаем другите да ни лъжат; несправедливо ни се струва, ако искат да ги ценим повече, отколкото заслужават: справедливо ли е тогава ние да ги лъжем и да искаме те да ни уважават незаслужено?

Затова, когато хората откриват у нас само несъвършенства и пороци, които действително притежаваме, явно не ни навреждат, защото те нямат вина, а ни правят услуга: помагат ни да се освободин от голяма слабост - несъзнаването на нашите недостатъци. Не бива да им се сърдим, че ги виждат и ни презират, тъй като справедливо е не само да ни опознаят такива, каквито сме, а и да ни презрат, ако сме достойни за презрение.

Такива чувства биха се появили в едно честно и правдиво сърце. Какво да кажем, когато откриваме в себе си съвсем противоположни склонности? Не е ли вярно, че ненавиждаме истината и хората, които ни я казват в лицето, и ни е приятно околните да се заблуждават за истинската ни природа и да ни ценят за качества, които нямаме?

Ще приведа едно доказателство, което ме ужасява. Католическата църква не ни принуждава да разкриваме греховете си пред когото и да било. Тя търпи те да останат скрити от всички с изключение на един единствен човек, който има право да надзърне в дълбините на душата нии да ни види такива, каквито сме. Тя ни заповядва да кажем истината само на това единствено в света същество, като го задължава да пази неприкосновена тайната ни, така че всъщност и той да не я знае. Можем ли да си представим по-голямо милосърдие и благост? Но човек е толкова порочен, че дори и това предписание му се струва сурово. И голяма част от Европа се разбунтува срещу църквата главно поради тази причина.

Колко несправедливо и безразсъдно е човешкото сърце, щом се възмущава, че го карат да се отнася спрямо един човек така, както би било редно да се отнася към всички хора! Честно ли е да ги лъже?

Отвръщението към истината не е еднакво силно у всекиго, но може да се каже, че до известна степен то е присъщо на всички ни, защото е неразделно от самольюбието. И ако някому се наложи да ни упрекне, той се чуди от криворазбрана деликатност, как по-отдалеч и по-меко да го стори, за да не ни оскърби. Старае се да омаловажи недостатъците ни, да се престори, че ги извинява, да вмъкне и хвалебствия и уверения в любов и уважение. Дори под тази форма самолюбието ни намира лекарството горчиво. Опитва съвсем малко от него, и то винаги с отвръщение и често с тайно озлобление срещу човека, който му го е поднесъл.

И тъй, ако някой се стреми да спечеви блоговолението ни, нява да ни окаже неприятната нам услуга, а ще се държи с нас така, както ни се иска: ще скрие истината, защото ни е противна: ще ни ласкае, защото копнеем за ласкателства; ще ни излъже, защото обичаме лъжата.

Затова именно колкото повече успехи жънем в обществото, толкова повече се отдалечаваме от истината; всеки се плаши да оскърби човек, чието хубаво чувство е станало по-изгодно, а лошото - по-опасно. Цяла Европа може да се присмива на някой владетел, а той единствен да не подозира нищо. Не се удивлявам: истината е полезна на този, на когото се казва, но е вредна на онзи, който я казва - навлича му омраза. А придворните предпочитат собствения си интерес пред интереса на владетеля, комуто служат, затова не сесремят да му окажат услуга в свой ущърб.

Това притворство несъмнено е по-голямо и по-разпространено около най-високопоставените, но и по-нискостоящите не са пощадени, защото винаги имаме интерес да сме в добри отношения с хората. Така човешкия живот е вечна самоизмама; все се лъжем и ласкаем взаимно. Никой не говори за нас в наше присъствие така, както говри в наше отсъствие. Разбирателството между хората се гради единствено на взаимната заблуда; малко приятелства биха оцелели, ако всеки знаеше какво казва за него приятелят му зад гърба му, макар че именно тогава той говори искрено и безпристрастно.

Следователно човек е само притворство, лъжа и лицемерие пред себе си и пред околните. Не обича да му казват истината и сам избягва да я казва другиму. И тази склонност - противоречаща на справедливостта и разума - едълбоко вкоренена в сърцето му.

Скъпи приятелю, сега, като преписах този текст, не открих никаква връзка между него и нашия разговор в кю-то. Честно. Но защо да го трия? Мисля да оправдая оставянето му в nezavisim.org с още един цитат, от същата книга:

150

Суетата е така закотвена в човешкото сърце, че всеки войник, калфа, готвач или хамалин се хвали и търси почитатели; и философите не остават по-назад; дори пишещите против суетата се домогват до славата, че са писали убедително, а който е чел произведението им, също иска да го похвалят, че го е чел; самия аз, като пиша тия редое, изпитвам може би същото желание, а може би и моите читатели...

П.П.

Приятелю Тони, приеми написато тук като приемане на ръкавицата, която ми отправихте с идеята си двамата с вас да се борим за кандидат дептатското място.

Ползваните пасажи са от "Мисли" Блез Паскал. Поредица "Философско наследство", София, 1978, превод Лилия Сталева, Анна Сталева