За Пинк Флойд

Pink Floyd са една наистина интересна група. Може би единствената, която преминава през съкрушителни периоди, без това да повлияе на почитателската им маса. Сид Барет, Роджър Уотърс, Дейвид Гилмър... лидерите. Плахия и скрит, но винаги забелязващ се Ричард Райт и Постояния, но вечно усмихнат чичко Ник Мейсън.

Мисля си, че от петимата, единствено той се е замислял, какво е Пинк Флойд. Никога, не влезе в конфликт. Никога не искаше да има водеща роля, никога не я търсеше. И въпреки това, той винаги беше в Пинк Флойд - от самото начало, до самия край (доколкото тази група има край). А дали, не беше той човекът, който през онази далечна година, подхвърли, ей така, на шега, идеята да направят група, на Сид и Роджър. Всъщност, не знаем, това е спекулация. Но аз така си мисля...
Ник е мъдрецът, който знаеше всичко.

Рик Райт вярваше на Ник, когато последния казваше: "Сид е гений. Говори си с Господа, бъди сигурен". Рик и сам виждаше това, когато се събираха и се наяждаха с LSD. Съзнаваше, че Сид го води натам когато говореше за отвореното съзнание, пълното разтваряне с вселената, разбирането й, човекът, всичко. От всичко на света Рик най-много обичаше да си говори със Сид, но едва Ник му подхвърли идеята, че Сид е пророк. У Рик обаче съществуваше един страх, страх от прекалеността на Сид. Рик не беше прекален. Обичаше винаги да държи под контрол нещата си и избягваше крайностите. Достигнеше ли граница отскачаше бързешком назад. С цялата си вяра в гениалността на Сид, той желаеше и да завърши университета и да получи диплома, за всеки случай, ако случайно му потрябва. (Ник знаеше, че ще вземе диплома). Рик, обаче, най-страстно от всички изживяваше Пинк Флойд. Той единствен изпитваше вина, когато една вечер не минаха да вземат Сид преди концерт. Изживя като болка, бавното и почти неусетно охладняване между Роджър и Дейвид. Дори не помисли, да се включи в процесът за името на Пинк Флойд, а беше единствения уволнен от Роджър.

Всъщност Рик не прие тежко уволнението си. Дори по някакъв начин се зарадва. По нещо успя да заприлича на Сид - бяха извън Пинк Флойд (доколкото тази група има извън). "Естствено", казваше мислено той, "няма нищо общо между мен и Сид. С него се разделихме, а мен ме уволниха. Раздялата винаги е далеч по-тежка от уволнението. При едното се сбогуваш с приятел, а при другото - с неприятен шеф. Пак изтрада повече". Като си мислеше така Рик страдаше още по-тежко, но попиваше от красотата на всичко.
Ричард беше усещането.


Сид... Един ден Сид се замисли. Спомни детството си, видя се огрян от светлина, от слънцето. Сравни невинността на детството си с мъдростта на настоящето си - с цялото си познание за съзнанието, разстворимостта на вселената, човекът, разбирането... Тези две вселени се сблъскваха и се отдалечаваха. Усети се болезнено раздран в невъзможността си да извърши каквото и да е действие. Студенината на вятъра премина през тялото му.
"Ах...Това ли било тайната..." - само това чуваше в главата си и обърна очите си на вътре.

"Имам чувството, че като говори с мен не ме вижда - две черни дупки" каза една вечер Дейвид на Роджър. Роджър се замисли и реши на следващия ден, докато Дейвид кара микробуса към Меркюри да подхъврли: "Хайде да опитаме без Сид..." Роджър беше единствения, който вярваше в Пинк Флойд. Той знаеше как изглежда, как ходи, как говори. Той знаеше всичко за Пинк Флойд. Но Роджър не беше тиранин, той вярваше, че всички хора по земята знаят точно колкото него. Единственото, което го нервираше беше, че другите хора, често, не съзнаваха този факт. А най-много се нервираше, когато виждаше, другите трима от групата, да не разбират този факт. Поради това другите, често, го приемаха за тиранин.

"Тъй и тъй ме мислят за тиранин, ще започна да действам като такъв" - мислеше си Роджър една вечер, в един бар. "Никой няма да разбере, че съм се променил. Дали пък, не съм изградил някаква стена между мен и тях. Ха..., интересна идея! Между мен и хората наистина съществува стена!! Кога съм я започнал? Как успях да не видя, че съм се зазидал? Как нищо не съм забелязъл? Защо никой не ми е казал?" Това си мислеше Роджър, докато замисляше да направи албум, в който да изрази отношението си към хората, повлиян от Оруел. Изглеждаше му много куул.

"Говоря му, подмятам му и не разбира, все едно се сблъсквам в стена" - каза един ден Дейвид на Ник. Ник се усмихна и кимна с глава - знаеше! Така се усмихваше още през 72-ра, когата наблюдаваше как Дейвид, подхвърля на Роджър закачка, че е малко натруфено-концептуално да правят албум повлиян от "Заяко бягай" на Ъпдайк.

Дайвид беше стожерът, скелетът, камъкът, върху който стоеше Пинк Флойд. Всички бяха тясно свързани с него. Не се почувства неудобно, когато замести Сид. Получи се някак естествено. Дори не се чувстваше заместник. Сид сам го посочи като продължител. Дейвид разбираше какво иска Сид от Пинк Флойд. Останалите го приеха радушно - "Сид Барет, но само положителните черти". Дейвид, обаче, беше потресен, когато една вечер, докато записваха Shine on ..., видя всичките свои отрицателни черти да влизат в студиото. "Здрасти Сид" - чу да казва Рик. "Как е разбрал, че записваме за него" - сепна се Дейв.
"Ето това, не може да разбере Роджър" - каза по-късно на Ричард, "че Пинк Флойд е общото ни изживяване, емоцията ни, общността на мислите ни, но докато свирим, не докато говорим." Ричард кимна с глава.

По същото време Ник пишеше в тефтерчето си една мисъл, която току що му бе хрумнала:

"Всъщност Пинк Флойд е пътя...,"

"Много е мистично, ако сега сложа и истината и живота ще бъде просто прекалено" - помисли си той и се усмихна. Добави:

"...който извървяхме петимата. Насочвани донякъде от случайността, донякъде от желанията си, докякъде от късмета."

Можеше да напише много повече, но не искаше! Чуйте това: