За старите шоколади

Днес посетих малкото магазинче за хранителни стоки, което се намира до нас. На един от рафтовете видях няколко шоколада поставени един върху друг. Надраскана на ръка бележка съобщаваше, че цената на всеки един от тях е 1 лев.

Шоколадите изглеждаха тъжни. Върху опаковките им имаше отпечатъци от други опаковки. Бяха стари и определено нямаха добър търговски вид.

Бащата и детето в главата ми проведоха разговор:

Детето: Искам шоколад. Ако не ги взема за ще ги изхвърлят!
Бащата: Стари са! Сигурно са стояли сума ти време на слънце.
Детето: Да, но те не са виновни за това и виж колко тъжни изглеждат! Те не искат да ги изхвърлят.
Бащата: Всъщност това са само шоколади. Те не мислят и не могат да са тъжни.
Детето: Но те изглеждат точно като старите хора на улицата - измачкани.
Бащата: Старите хора са хора, а шоколадите не.
Детето: В същност дали не искаме шоколадите, защото приличат на стари хора или не искаме хората, когато приличат на стари шоколади.
Бащата: Може би и двете неща са верни...

Никога няма да забравя, как като дете на входната врата се позвъни. От вън стоеше един от най-тъжните хора, които съм виждал. Изглеждаше възрастен, но вече не мога да съм сигурен, защото не знам дали тъгата предизвиква възрастта или възрастта - тъгата. В ръцете си държеше два буркана мед. Те изглеждаха ужасно. Капачките им бяха смачкани. Може би някой с лакът беше удрял върху тях. Никой нямаше да ги купи.

Сестра ми извади пари и купи двата буркана. Затвори вратата и после се разплака с глас. Вечерта майка ми й се скара и изхвърли меда. Беше по времето на "Голямата екскурзия в Турция", а под сурдинка, за турците се говореше, че слагат какви ли не неща, за да направят българите стерилни.

Може би човека беше турчин!

Тогава нямах дар слово и не можах да разкажа на майка ми колко тъжен беше този човек. Тъжният човек не може да направи зло.

Не съм стерилен!