Безразличната ламя

Напоследък съм се сбъркал нещо.

Такъв мързел ме хванал, че не мога да се накарам да седна зад клавиатурата и да пиша. Казвам си: "Добре, трябва да напиша нещо!"
Но като започна да го пиша по тялото си усещам вътрешнто нежалание да пиша каквото и да е.

Ето например вчера излизам от съда и си мисля: "Вия срещу безразличието! Съдебната ни система е зловеща не поради своята корумпираност - това е малъкият й проблем. Съдебната ни система е страшна поради своето безразличие. На нея не и пука за твоята истина, читателю. И опитите да и кажеш: Ей ме на - виж ме, тук съм! Предизвикват само усмивка и снизходително потупване по рамото:

"Хайде, хайде! Стига толкова!"

А ти искаш да виеш с все глас, за да бъдеш чут.

Ето пак! Отново това съпротивление да пиша. Искам да вия, а не мога да изразя с думи воя. Сблъсквам се с чудовище, което дори не ме удостоява с честа да ме забележи! Юнакът от приказките се оказва изненадан. Ламята, с която е искал да се сбори не отчита присъствието му. А той стои в пълното си юнашко облекло и всичките му мисли се громолясват. Представял си е, че ако не я убие, то поне ще бъде убит от нея! Или ще се върне като герой или никога няма да се върне в селото, но и за миг не си е мислил, че ще се върне незабелязан. И виси пред входа на пещерата и вие, колкото му глас държи:
"Убий ме курво вавилонска! Но убий мене"

Но де ти такава чест! Юнакът е убит с безразличие. И след смъртта му е останало едно малко, наренено, озлобено безразлично и безлично човече - умилкващо се, подвило опашка, наплашено псе, ближещо ръката на господаря си и изпадащо в истински кучеки възторг, когато господаря го забележи.

Това е, което успях да изсмуча от пръстите си днес, въпреки че не ми се пишеше много.